(Не)Всичко е любов

(Не)Всичко е любов
13.05.2016 (9778)

Няма по бленувано, възхвалявано, описвано и изследвано чувство от любовта. Любовта е основната христианска ценност, тя е втъкана във всяко произведение на изкуството, литературата, религията, тя дори е причина за войни. Знаем, че причините за това винаги са икономически, но водени от идеализирането на любовта, предпочитаме да върваме, че тя е причината за Троянската война - така е по-романтично.

Любовта е издигната на пиедестал. Тя е култ. Тя е превърната в основна цел на нашето съществуване и трябва, трябва, трябва да я имаме!

"Когато говорим за любов, обаче, любов ли имаме предвид?"

Припомням си този въпрос на Самюъл Бекет винаги, когато в психотерапевтичната си практика се сблъсквам с проблематика, за чиято причина се изтъква любовта: "Обичам го/Обичам я и за това търпя...". Това, което се търпи и то често с години е насилие - емоционално, физическо или и двете; болезнена неудовлетвореност, прерастваща в невротизъм и болести. Години, прекарани в нещастие, невъзможност да се прекрати връзката, с убеждението, че всичко това е от любов - към него или нея.
Не, това не е любов, не е.

Как така, защо сме нещастни точно когато си мислим, че сме намерили любовта?

Защо става така? Защо огромното желание за любов, намира лобното си място точно там, където я търси – във връзката с другия?

Хора много, съдби много - причини много. Ще изброя три общи, изведени от моя професионален и личен опит:

  • Сияйното чувство любов, е объркано с тъмнината на негативната емоционална зависимост.

Карен Хорни (немски психолог, моя любимка), я нарича - невротична потребност от любов. Тя търси нейния корен в много важен, но останал незавършен етап от развитие в детството - етапът на свързване с родителите или отделянето от тях. Основният страх на детето - да не бъде изоставено - ако не бъде преработен, придобива размерите на негативна емоционална зависимост и в зрели години, търси реализация в интимния партньор.

Да, любовта е най-силната ни връзка с другия - възнася ни, допълва ни, прави ни добри, благородни, щастливи. Но печална истина е, че негативните чувства: страх (от изоставяне, от провал, от бъдещето) и вина (респективно - обвинение), могат да бъдат, не по-малко обвързващи от любовта и да държат двойката във веригите си години наред, цял живот дори. Точно тези чувства са в основата на емоционалната зависимост.

Човек не може да напусне нещастната си връзката, защото не може да преодолее страховете и вината си, ("без вина виновен") и ги бърка с магичното чувство любов.

"Защото обичам..." - възвишено обяснение за една невротичност.

Емоционалната зависимост е състояние на психиката, при което човек е изцяло погълнат, обсебен от собствените си чувства на неудовлетвореност. Живее с усещането, че не получава достатъчно любов (толкова, колкото дава, че и повече) и мъчително се стреми да я получи на всяка цена, дори на цената на унижение и страдания.

Емоционално зависимият човек е заслепен, обладан от собствените си емоции, но си мисли, че е изцяло погълнат от другия, защото го обича и че причината за лошите отношенията е в другия: "Само ако разбереш и се промениш... Ох, защо не разбираш?!". Другият си е просто другият - той носи своята емоционални проблематика и търси нейното задоволяване във връзката по адекватен за него си начин. След известно време, ако връзката продължи, той става съзависим и двамата влизат в негативния обрат на емоционалната зависимост. Отношенията, създадени в такава двойка са далеч от идеалите на любовта. Това са отношения на:

- Контрол, желание да променяш другия. Липсва опознаване и приемане на партньора такъв, какъвто е, неразбиране и неумение да се излезе от матрицата на собствените представи за това как "трябва да бъдат нещата". А нещата могат да са всякак.

- Манипулацията е основна форма на управление на връзката. Всеки манипулира другия с присъщите за пола му характеристики на агресивност (да, да агресивност!), създавайки най-отровните, но и много силно свързващи чувства: страх и вина.

- Нападението е една от главните стратегии за защита. "Ти, ти, ти! Ти това..., ти онова..." е основната изразна форма. Няма "аз", всеки е затворил очите за себе си и напада другия. Стига се и по-далеч в родословното дърво: "Майка ти и тя ..." , "Баща ти и той...“. Битката е на всички фронтове. "Лесно виждаш треската в окото на другия, но не виждаш гредата в своето око" - тази библейска мъдрост важи тук с пълна сила. Усещането за ощетеност е опустошително - като след нападение.

- Ревността е другата съществена черта на невротичната потребност от любов. Реалните поводи и факти нямат значение. Ревността е безпричинна, обсебваща, ненаситна. Ревнуващият не търси доказателства за вярност. Той живее с усещането че не е обичан, че всеки миг ще бъде изоставен. Той вярва в изневярата, а не в партньора, защото носи в себе си страхът от изоставяне. Размерите на ревността могат да придобият параноични размени, може да се стигне дори до физическо унищожение, какъвто беше случаят с трагично загиналото пловдивско семейство: в пристъп на ревност , мъжът убива жена си, детето, а после себе си. Любов? Няма. Има диагноза: обсесивна параноя.

- Прехвърляне на отговорности - никой не поема лична отговорност за собствения си живот и връзката, а се фокусира върху очакванията към партньора. Всеки е оставил щастието си в ръцете на другия:
"Моето щастие зависи от теб!" - е присъда за нещастие на двамата.

- "Надцакване" - всеки търси превъзходство. Ако си обиден - ще обидиш повече. Ако си ощетен, ще ощетиш също. Ако усетиш несправедливост, ще отвърнеш със същото. Постоянно сравнение кой колко е дал във връзката и колко много другият не дава.

Игрите на емоционалната зависимост са игри на емоционално насилие - над себе си и над другия.
Любовта никога не е достатъчна, тя не се усеща - няма я, усеща се нейната липса и желание на всяка цена тя да се получи.

  • "Любовта е социално обусловена"

- казва Ерих Фром и с това представя любовните отношения, като продукт на социо-икономическите отношения, в която човек живее. Религията, морала, социално приетите модели, парите оказват огромно влияние върху най-фината част на нашата психика - интимната. Парите, ах, пак парите! Какво общо имат те с любовта? Имат и то много. В човека до себе си, ние винаги търсим сигурност в живота като цяло. Парите са част, много важна част от тази сигурност. Значението, което предаваме на парите, е равно на страха от загуба на сигурност. Цифрата има значение - колкото е по-голяма, толкова повече неща има за губене и толкава невротизмът е по-силен, защото страхът от загуба е по-голям. Вероятността да загубиш социалния статус, материалното благополучие и мечтите свързани с тях и въпроса "Как ще се справям без него/нея?" предизвикват мощен приток на адреналин от страх. Сценарият на поведение е един и същ като при негативната емоционална зависимост - страх от загуба на сигурност, неувереност, безсилие, опаковани в сладката дума любов: "След като сме заедно, значи се обичаме..." Примирение, усмихнати лица за пред хората и топка от подтиснати емоции в стомаха. Залогът тук е по-ясен - сметките, возилото, храната в чинията и социалният статус. Грубо звучи, зная, но животът е брутално битов. Ако не си откровен със себе си, ако не работиш с личната си проблематика, ако не се развиваш като личност – затъваш в битовизма, давиш се в него, загубваш се и това избива в панически атаки, депресивна невроза и други видове психосоматика. Тялото не прощава за компромисите. Сметките ги плаща здравето. Винаги.

  • "Любовта е отговорът на всички въпроси , но докато я чакаме, сексът иска своето"

- така казва Уди Алън. И той ми е любимец. И той е прав.

Мощната сила на секса помита всичко: границите на морала, етиката, здравият разум стават на пух и прах, хормоните искат своето и нищо не може да ги спре и всичко е Любов! Голямата Любов, най-голямата, само с него или само с нея, сега и завинаги! Да, да, любов е, любов е, спокойно, спокойно... "и това ще мине", както е казал мъдрецът. Всички копнеем за това, нали? Пърхането на пеперудите в корема, адреналина, усещането за върховното единение - неясното Аз да се слее с магичното Ние, две тела в едно цяло. Нека всеки бъде благословен с тази тръпка!

Трагедията настъпва, ако паралелно с пеперудите в корема, в нас се включи и програмата невротична потребност от любов. Тогава се връщаме в схема номер едно: емоционалната зависимост. Хормоните рано или късно се успокояват. Отново мъка, отново страдание, отново проплакване: "Обичам го/ обичам я и всичко е за това...". Отново самозаблуда.

"Прави ми се секс и не искам да съм сам/сама" е модерната формула за съвместно съжителство. Нищо лошо, добре. Само ,че сексът никога не е само секс. Той е отношение - към себе си, към другия, копнеж за интимност или страх от такъв. Ако не си даваш сметка за това, ако не си откровен със себе си и партньора, е много лесно да се попаднеш в кръга на емоционалната зависимост.

Къде е изходът? Как? Какво е решението на проблема?
"Помогнете ми да се отърва от тази любов" - чувала съм го нееднократно.

Проблемът не е в любовта. Любовта не се терапевтира. Не може. Не трябва.
Ромео и Жулиета, Тристан и Изолда, Шрек и Фиона, Надя и Румен (мои приятели), Делка и Тодор (родителите ми), трябва да бъдат такива, каквато са. Любовта просто е. Тя се изживява и ни прави щастливи, дори с кризите, които носи. Те ни извисяват, те са нашето изпитание, каляват ни, омиротворяват ни, правят ни човеци.

Любовта не подлежи на психотерапия. Връзката подлежи на терапия, личността подлежи на терапия, но любовта - не.

Психотерапията не е лесен процес, не е като лечение на грип. Това е труден, често болезнен процес (но пък кое е леко?!) на излизане от матрицата на собствените представи за себе си. Излизат скритите, сенчести страни - онези "лошите", които не искаме да видим и приемем. Тогава, може да се случи терапевтът да бъде видян като "от другия лагер" и терапията да се прекъсне, защото отново "никой не ме разбира и никой не ме обича...".

Психотерапията изисква да бъдем откровени, да останем сами със себе си, да се спрем, да се огледаме, за да се разберем. "Ако не можеш да бъдеш сам, не можеш да бъдеш и с друг" така казва Ерих Фром в "Изкуството да обичаш". И още: "Ние се учим да обичаме цял живот". Имаме цял един живот, нашият живот, за да се научим да обичаме.

В търсенето на любовта в другия, ние всъщност, търсим себе си. Така се променяме. Осъзнаването е отправната точна за промяна, после идва конфронтацията със самия себе си, приемането на самия себе си, за да се стигне до върховната цел: любовта към самия себе си. Това, мисля аз, е най-добрата наша версия. Заслужава си да работим за нея - заради себе си и в името на любовта.

Събка Дякова-Чехович,
Психолог, гр. Пловдив,
Автор на книгата "Фитнес за женската душа"
www.harmonia-center.com

Интернет страница от ИнфоЖокер.БГ