Игрите на ВИНАТА

Игрите на ВИНАТА
18.11.2016 (9352)

Mea culpa, mea maxima culpa - моя вина, голяма моя вина ... Милиони хора мълвят тази молитва и търсят в нея покаяние и опрощение. Така е от хилядолетия.

Mea culpa ... Сякаш вината е втъкана в душата ни. Сякаш сме изначално винови пред всички и за всичко - пред Бог, родители, деца, съпруг, съпруга, общество, брат, сестра, приятели, виновни за миналото, сегашното и бъдещето. Вината "без вина виновен". Държи ни като в капан. Безсилие, бездействие, безверие, "без вина виновен" ни оставя без-себе си.

Защо? Защо е тази вина? Как да се освободя от нея? Мога ли? Все хилядолетни въпроси.

От многото емоции, които всекидневно ни въртят като в центрофуга, само шест са ни вродени: радост, тъга, гняв, страх, учудване и отвращение. Доказателство за вродения им характер е общият лицев израз при бебета от различни континенти, раси и културни общности, както и при родени слепи и глухи деца.

Това е положението - само шест вродени емоции! Mea culpa и нейната производна - срамът, липсват в този списък. Те, както и всички останали чувства: обида, гордост, апатия, завист, смелост, вяра, и др., се формират в психичния ни апарат през следващите пет-седем години. А после - през останалите години - възприемаме живота чрез тях и се променяме пак чрез тях. Дават ни енергия да вървим напред или отнемат от енергията ни. Падаме, ставаме, водим битки със света и най-тежката битка - със себе си, за правото да бъдем себе си.

Вината, както всяко едно нещо в двуполюсния свят, в който живеем, има своите две страни: градивна вина (осъзната) и невротична вина (неосъзната).

1. Градивната, осъзната вина е продукт на морала, етиката и ценностната ни система, които са в основата на социалната ни същност.

Homo est animal sociale - Човек е социално животно, е друга популярна сентенция, завещана ни, както знаещите твърдят, от Аристотел.

Осъзнатата вина е продукт на нашата съвест. Тя е индикация за правилно-неправилно, за добро-лошо, трябва-не трябва. Тя е стоп-сигналът, който ни направлява, ако сме тръгнали в посока, различна от изградената като морални, етични, социални и личностни ценностни. Тя е в основата на личностното и духовното ни израстване. Без нея, тези процеси са немислими. Без нея, човек е обречен на социопатична и психопатична безчувственост.
Да осъзнаваш последствията, включително вината от постъпките и думите си, означава да бъдеш съвестен и отговорен. Осъзнатата вина сигнализира, че сме направили нещо, което е в разрез със съвестта ни, и трябва да го поправим, да се извиним, да простим (на себе си и на другия), да научим урока от случилото се и да продължим напред. Така се развиваме като личности, така градим себе си:

"Извърших грешка..." (осъзнаване на стореното) -
"Чуствам се виновен..." (осъзнаване на емоцията) -
"Ще променя/ще поправя стореното..." (осъзнаване на отговорността) -
"Продължавам напред с мъдростта от наученото" (надграждане на личността).

Градивната вина порицава постъпката, не личността. Точно затова тя е градивна - поправя стореното и изгражда личностно. Тя ни учи, тя е коректив, тя ни прави човеци.

2. Невротичната, неосъзната вина е на другия полюс.

Дойдохме си на думата! Това е да се чувстваш постоянно задължен и „без вина виновен“ – за всичко, пред всички. Това е онова невидимо чудовище, което изпива енергията ни, присвива стомаха ни, притиска гърдите ни и дъх не можем да си поемем, и нищо не можем да кажем, да направим, да действаме със свободната си воля. Хванала ни е, държи ни здраво в капана си, прави ни длъжници на чужда воля и чужди интереси. Заробва ни. Коварна е точно защото е неосъзната, втълпена, без да подлежи на съмнение, просмукали сме у себе си от родители, баби, дядовци, общество, религия, живеем в нея като в транс. Следваме безусловно възприети и наложени модели на отношение към себе си и другите, играем в игрите на вината, без да осъзнаваме това.

В игрите на вината всеки е носител и преносител на невротичната вина и всеки играе всички игри в различни аспекти от живота, постоянно:

"Другият е виновен" е играта на взаимна зависимост, която всекидневно се играе в емоционално изчерпани, кухи връзки, бракове. Всеки обвинява другия за проблемите и личното си нещастие, вината се подхвърля като топка и никой не поема лична отговорност за случващото се. Всеки носи невротичната вина от детството си и я прехвърля върху другия. Всеки е едновременно жертва и обвинител. Отговорността е това, което другият трябва да носи, както и вината: "Той/тя е виновен/а ..., в него/нея е причината ... той/тя да поеме отговорността". Обвиненията не спират само с него или нея, а стигат далеч надолу в родословното дърво: "Ами майка ти, ами баща ти..." - цялото родословие е изправено за разстрел до стената на вината. Безмилостен разстрел. Обвинението се превръща в параван за собствения страх от промяна и поемане на лична отговорност. Обидите са постоянни, агресията - вербална, емоционална и физическа - става ежедневие. Така може да бъде цял живот, до края на света... Тъжен парадокс е, че взаимната вина е не по-малко обвързваща от любовта.

"Искам другите да са добре, не аз" - е популярна игра в семейните отношения. В тази игра, човек играе двете роли едновременно: носител и преносител на невротичната вина. Първата роля, видимата: той/тя е добрият човечец, отдаден изцяло на другите, грижи се за тях всеотдайно, неглижирайки себе си, защото вярва, че „така трябва“ и че „всичко е от любов“, а всъщност така компенсира невротичната си вина и липсата на усещане за собствена стойност. Второта роля, невидимата, подмолната: чрез прекалената отдаденост създава отношения на задълженост и чувство на вина у другите. "Притеснявам се за теб...", "Правя всичко за теб, за вас", "За твое добро е..." са задължителните реплики от сценария на тази игра, внушаващи посланието: "длъжен си!". Недоизречено остава още, че начинът, по който добрият човечец иска другите да са добре, е неговият начин, а не техният. Отсрещната страна би трябвало да чувства благодарност, но не - чувството е вина, че не чувства благодарност. И гняв, подтиснат гняв към другия и към себе си, че не може да се отстои. Така под маската на грижа и любов всички играят виновни и задължени едновременно. Носител и преносител на вина. Игра от поколение на поколение. Като в транс.

"Да се харесам на всички" - е най-популярната игра с прозрачната цел да получиш одобрение, харесване и приемане от другите, защото дълбоко, дълбоко в себе си не се харесваш. Обвиняваш се, срамуваш се. В различни моменти от живота ни и в различна степен всички играем тази игра. И тук, както навсякъде, е важна мярката - степента на желанието да се харесаш. Това е играта на многото маски. Криеш истинското си аз зад маски от фалшиво поведение, такова, каквото би харесало на другите. Какво ще си помислят хората, става по-важно от това, какво мислиш ти. Трудно отказваш, трудно казваш НЕ, трудно казваш какво искаш, съгласяваш се с всичко, дори да не ти харесва. Трудно казваш АЗ. АЗ - тази страшна думичка! Няма АЗ има НИЕ, НИЕ - равно на очакванията на другите. Така губиш себе си. Забравяш кой си, какво искаш и какви са мечтите ти. Самоунищожителна игра.

Формира зависимост от чуждо одобрение, а от срама и невротичната вина се бяга в други зависимости – алкохол, хазарт, шопинг, работохолизъм. Паническите атаки избухват като гейзер сякаш за да изкарат на повърхността истинската ти същност.

"Аз съм по-лошият". е играта на сравненито. Прилича на въртележка. Преподавана у дома и на детската площадка и доусъвършенствана в училище, в новото семейство, на работното място. Винаги другите са по-по-най: той е по-силен, по-добър, по-умен, по-богат; тя е по-слаба, по-красива, по-забавна и има повече късмет. Оценката е резултат не на рационален анализ, а следствие на негативното усещането за себе си. По-лош от другия значи изначално виновен. Другите, другите, другите ... винаги ще има някой по-добър или по-лош. Сравнявайки се с другите, пропускаш най-важното и най-градивно сравнение – със самия себе си. Какъв бях вчера, преди месец, два, три, преди година и какъв съм днес? В коя посока съм поел в сравнение с човека, който бях преди? Това е единствено градивното сравнение. Но това вече е друга игра, различна от игрите на вината.

"Трябва!" и "Длъжен!" - Аз трябва или ти трябва - няма значение, ключовата думичка е „трябва“. "Трябва" не е конкретна заповед, това е нагласа на личността. Живееш с усещането "Длъжен съм..." безогледно на това, какви са твоите интереси и твоите възможности в дадена ситуация, ти се чувстваш длъжен и трябва да дадеш, да направиш всичко, че и повече. "Длъжен" е страшната гилотина на вината. Дори никой да не иска нищо от теб, ти живееш с усещането, че си длъжен всекиму за всичко.

Позволявам си, желая, искам, избирам, решавам - са забранените думи в тази игра, защото са думи за излизане от нея.

"Ако бях... / Ако не бях ..." - каквото и да си направил или не направил, винаги си виновен. "Ако" е самоосъждане за нещо, което не си или си бил/била в неслучилите се варианти на миналото. Съжаление и осъждане в едно. Никой не може да те съди по-жестоко, отколкото ти самия себе си. Никое обвинение не е така тежко, както самообвинението, защото изисква най-трудното: опрощение и приемане на самия себе си, любов към себе си.
Не се харесваш? Критикуваш се постоянно? Това са стрелите на невротичната вина, насочени към теб от теб. Автоагресивно мислене и поведение. Авноагресивна нагласа на личността. Чувствата са срам, вина, гняв към себе си. Благодатна почва за развиване на автоимунни заболявания - щитовидна жлеза, Хашимото, витилиго и др.

Няма "ако", няма друг момент, няма друг вариант в сценария на живота. Има тук и сега и случващите се в този момент процеси. Осъзнаването проправя пътя на промяната и прошката.

"Да бъда перфектен/а" е игра за напреднали. "Ако съм съм перфектен, никой в нищо няма да може да ме обвини..." е защитният мисловен модел. В тази игра ролята също е двойна: от несъзнателна жертва на вината ставаш несъзнателен мъчител за околните със своя перфекционизъм. Няма спонтанност, има правила. Няма похвали, има изисквания. Няма радост от живота, има страх, вина и срам.

Обсесивно компулсивно разстройство, заболявания на опорно-двигателния апарат, стомашно-чревния тракт, проблеми във врата, гърба и раменете, са основните соматични проблематики на перфекциониста.

"Всички правят така" е масовата игра на общото оневиняване. Магични като заклинание думи, които оправдават всичко: животът в лъжа, мързелът, страхът, бездушието, вината. "Щом всички правят така, а всички знаят, че така не е редно, значи аз нямам вина" е самооправдателното опрощение. Това е бариерата, която ни пречи да прескочим към градивната вина: да се осъзнаем, променим, развием. "Всички правят така" е убиецът на морала, етиката, социалната ни същност. "Всички изневеряват...", "Всички лъжат...", "Всички крадат...", "Всички те прецакват..." е оправдание за боклука около нас и за боклука в нас. Очите са затворени. Съвестта е заключена на тъмно. Личната вина е потисната дълбоко, личността - също. Както и личната отгворност. Както и индивидуалността. Както и самочувствието. Налице е безусловно, социопатично поведение. Стадо от овце.

В игрите на вината победители няма. Пораженията обаче са тотални: хора с наведени глави и ниско самочувствие, жертви на всички и всичко, хора без индивидуалност, мечти и пориви в живота, хора със сексуални дисфункци и болести, болести, болести...

Когато боледува душата, боледува и тялото. Страшното при невротичната вина е, че тя не остава само чувство, което осъзнаваме и можем да преодолеем, а се превръща в състояние, в част от характера. Срамът е доминиращото усещане за себе си, ниво на съзнанието, равносилно на самоунищожение: личностно - чрез пречупване на собствената индивидуалност, и физическо - чрез психосоматични заболявания.

Но въпреки това игрите на невротичната вина продължават: манипулират, контролират, обвързват, държат в подчинение, изтощават. Вбити са в съзнанието ни още в детството. Колкото и да са обичащи и грижовни родителите, детето трудно се опазва от „без вина виновен“. Такъв е животът: самото естество на порастването формира несъзнатата вина.

Но, ние имаме уникалната способност, ние имаме свободната воля да се променяме, да се развиваме, да изградим най-добрата своя версия.

Нима? Мога ли? Как да се освободя от вината, от срама и гнева? Как да бъда свободен, силен, щастлив? Все хилядолетни въроси. И отговорът е хилядолетен: "Познай себе си!" - казан от Сократ и изписан на входа на Делфийския храм.

Промяната започва с решението за промяна. Промяната е целта на психотерапевтичната работа. Не е лесно да се прекъсне травмиращата верига на невротичната вина. Нарушават се неписани правила, модели, дълбоко вкоренени в нас от поколения. Не е лесно, но това е част от глобалната мисия на живота ни – да достигнем до себе си, да бъдем себе си. Това не е автоматично действие, а процес на личностно израстване, понякога дълъг, но имаме време, много време, имаме цялото време на живота си за това: да изградим най-добрата своя версия, без оковите на невротичната Mea culpa. Да бъдем щастливи.

Събка Дякова-Чехович
Психолог, писател
гр. Пловдив
www.harmonia-center.com

Интернет страница от ИнфоЖокер.БГ